Вчера се навърши една година от кончината на Сливенския митрополит Иоаникий. Няколко дни по-рано бе поставен и паметник на гроба му край олтара на храм „Свети Димитър“.
Той обаче с основание предизвиква доста противоречиви коментари, меко казано. И забележките са в много посоки. Първо – сбъркано е името на митрополита, който държеше то да се изписва с буквата И в началото. Така е на по-старите му книги, така се и подписваше. Разликата е малка, но едва ли Таньо би искал на паметника му за вечността да пише Ганьо, примерно.
Другото, което се набива на пръв поглед, са телените очилца. Явно каменоделците, вероятно от пловдивското гробище, са изпитали затруднение да ги изваят от камъка. Който сам по себе си изглежда евтин и освен всичко друго е белязан от преминаваща почти през главата на митрополита диагонална тъмносиня ивица. Споменах пловдивското гробище, защото на сливенското съм виждал доста по хубави паметници.
Отделен е въпросът защо изобщо трябва да ги има тия очилца. В крайна сметка, всеки възрастен човек носи очила, но не сме в Средните векове, та те да са някакво нововъведение. Нито пък са запазена марка на дядо Иоаникий, нито той е офталмолог. Но явно някой е решил, че ще му трябват на оня свят.
Близки на починалия ни владика са смутени и от забития надолу поглед, който не гледа скромно, а сякаш е виновен за нещо. Знайно е, че митрополитът имаше подобен портрет, който харесваше. Но имаше и други хубави портрети.
Да, покойният владика беше стриктен в много отношения и може да е дал указания в тази насока, макар изненадващо да не го направи /или поне не стигна до нас/ за своя наследник. Но едва ли си е заръчал паметник, който според мнозина изглежда евтино и кичозно, сякаш е правен набързо и за отбиване на номера.
Дядо Иоаникий е разказвал, че след смъртта на митрополит Серафим сливналии са ходили чак до Цариград, за да намерят най-добрия възможен майстор. А евтиничкият негов паметник /може и да не е толкова евтин, но това е друга тема/ контрастира рязко с тежненията на пловдивската православна школа към лукса. Не от комплекси и суета, а само и единствено за слава Божия, разбира се.
Иначе Дядо владика определено си е виновен. Заради това, че докато имаше сили, не отказваше благословия и добра дума, срещи и разговори, кръщенета и венчавки. И заради това, че сякаш не беше от това време и от този свят. Но най-вече, защото не приличаше на нас и защото светостта му беше видима за всеки.
И защото, след като той отдаде половин век на Сливен, споменът за него ще е жив поне още сто години. Докато има хора, които го познават лично или помнят разказите на очевидците за него. Именно това не дава покой на някои хора. А вдигнатият му поглед щеше да избожда съвестта ни.
Но истинският паметник на Дядо Иоаникий всъщност е друг. Той е неръкотвроен, прекрасен и съвършен. На Небето и във всеки един от нас.
Не те заслужавахме, Владико! Доказахме го и след смъртта ти. Прости ни и моли Бога за нас!
Мирослав Велчев
