След близо 3 години общинското ръководство, а и немалка част от хората в Сливен /ако се съди от опита за анкета – две трети/ дойдоха на нашия акъл.
Далеч преди през ноември 2018 г. да бъдат жестоко изрязани клоните на символа на нашия град, когато вече се виждаше и с просто око какво се случва, „Сливен прес“ предложи той да бъде „запечатан“ и съхранен за вечността. За тия, които са гледали „Властелинът на пръстените“ – нещо като дървото от Минас Тирит.
Споделихме това мнение в публичното пространство, како някои вероятно ще се сетят. Отнесохме, разбира се, куп хули и закани. Поставихме го и на една от последните пресконференции с набедените за спасители на Стария бряст, които ще се запомнят само с десетките хиляди, които прибраха. И с всеобщото мнение, че именно те умориха Дървото на Европа.
По онова време идеята явно се стори прекалено радикална на мнозина. Но тогава тя беше все още осъществима и щеше да запази Стария бряст в някакъв що-годе достоен вид. Такъв, в какъвто го помнят поколения сливналии.
Тя, разбира се, не се прие, отхвърлена от типично чиновническото желание да не вършим нищо, за да не си създаваме проблеми. И от наивните очаквания, че Стария бряст ще се разлисти напролет. Както писахме и тогава – когато се разлистят налъмите в банята.
За разлика от повечето „фейсбук експерти“, пишещият тези редове е влизал във вътрешността на Стария бряст. Изгребвал е гнилоч от кората му и е чувал неофициалното мнение на специалистите, че дървото трябва да се отреже. Нещо, заради което по-късно щяха да ни съдят.
3 години по-късно общинското ръководство и „широката общественост“ стигнаха до извода да правят произведение на изкуството на мястото на Стария бряст. Вече едва ли ще е от него, а ще е на неговото място.
Както в повечето безизходни ситуации, ще се назначи комисия. Извинете – обществен съвет. Ще има хиляди мнения и десетки хиляди недоволни.
Не завиждам на хората, които ще са част от този съвет. Но трудните времена изискват трудни решения. Макар и закъснели.
Както е казал Брехт, никой няма да пита какво е било времето, а защо са мълчали поетите му. В нашия случай – за колко.
А нашето поколение, всички ние, ще бъдем запомнени с това, че по наше време и с наше /без/участие Сливен изгуби един от своите символи.
Мирослав Велчев
