На този ден преди 29 години сливенският футбол постига своя най-голям успех. На 30 май 1990 г. на стадион „Христо Ботев“ в Габрово тимът на Людмил Горанов, в който личат имената на Йордан Лечков, Васил Тинчев, Валери Вълков, Тодор Стоянов, Велиян Парушев и др., побеждава с 2:0 ЦСКА и печели Купата на България. Армейците са с всички бъдещи световни звезди /с изключение на продадения в Испания Любослав Пенев/ – Стоичков, Костадинов, Трифон Иванов, водени от Димитър Пенев.
Пътят на Сливен до финала не е лек. Като цяло, сезонът е труден, а треньорът Людмил Горанов сменя поколенията и завършваме на 13-то място в първенството. В първия кръг за купата играем срещу Велбъжд – 1:1 като гост и 6:0 на стадион „Хаджи Димитър“. В осминафиналите побеждаваме Берое с 6:1 и 0:2. На четвъртфинала с повече голове на чужд терен отстраняваме Янтра след 2:2 в Габрово и 0:0 в Сливен. Идва и полуфиналът с Етър, в който се открояват Балъков, Цанко Цветанов и Киряков, както и доскорошните футболисти на Сливен Пламен Проданов и Петър Рашев. Сливен побеждава в първия мач като гост с 2:1. На реванша търновци повеждат с 1:0, но нашите футболисти успяват да удържат натиска и стигаме до финала, отново заради правилото за головете на чужд терен. Там се изправяме срещу шампиона ЦСКА и вече е ясно, че през есента в Сливен ще се играе европейски футбол в турнира за тогавашното второ по сила и престиж отличие на Стария континент – Купата на носителите на купи /КНК/.
dav
Един от хората, запознати най-добре с всички подробности около знаменития финал, е Петър Балездров – отговорен секретар, а по-късно и президент на ФК Сливен. „Сливен прес“ ви предлага неговия разказ за върховия момент в историята на футбола в нашия град. „Преди финала се игра последният кръг от първенството. Ние приемахме Пирин, а ЦСКА, който вече беше шампион, гостуваше на Ботев във Враца. Непосредствено преди мача се оказа, че Людмил Горанов го няма и никой не знае къде е. Треньорът на Пирин Борис Ангелов ме попита, но аз не можах да му отговоря. Едва по-късно се разбра, че Горанов е заминал за Враца, за да гледа ЦСКА. Горанов беше треньор от поколението на Вуцов, перфекционист във всяко едно отношение. Контролираше всичко, до най-малките детайли. Не позволяваше дори едно конче да виси от екипа. Именно той въведе и системата за разузнаване на бъдещите съперници, като помощник-треньор и видеооператор наблюдаваха мача на отбора, срещу който трябваше да играем следващата седмица. Така постъпи и на финала. В Габрово по това време имаше като цяло два хотела и Сливен беше в единия, а ЦСКА – в другия. Горанов ме накара да си взема стая в този на съперниците ни и в 1 ч. през нощта да отида при него и да му докладвам дали футболистите са си легнали в 22,30 и въобще как е настроението в техния лагер. Там цареше подценяване, приемаха ни като селски отбор, а играчите до полунощ ходеха напред-назад из фоайето на хотела и никой не спеше.
dav
Стигаме и до 30 май – денят на паметния финал в Габрово. За него заминаха десетина автобуса със сливенски запалянковци, както и много коли. Местната публика, която по принцип е левскарска, също ни подкрепяше. По-рано през деня имаше земетресение, валя и дъжд и всички приехме това като знамение, че ще победим. Футболистите имаха увереност в собствените си качества. В последните си напътствия в съблекалнята, преди отборите да излязат на терена, Людмил Горанов припомни на момчетата, че както и да свърши мачът, ще играят за КНК, като приключи с думите: Искам от вас да ми донесете купата!
Останалото се знае. На вратата беше Тодор Стоянов, в защита Кирил Кирилов, Васил Тинчев, Иван Митев и Велиян Парушев, пред тях Виталий Мутафчиев, Иван Василев, Румен Илиев, Християн Пенев, Валери Вълков и Йордан Лечков. Валентин Стефанов и Петър Иванов влязоха като резерви. Поведохме с гол на Валери Вълков в 40-та минута, а в 76-та Йордан Лечков направи 2:0. ЦСКА хвърли в играта през второто полувреме и възстановения от контузия Стоичков, но и това не помогна. И преди да се усетят, дойде последният сигнал на ръководилия отлично мача Стефан Чакъров, а купата вече беше в ръцете на капитана на Сливен Тинчев.
Радостта и еуфорията бяха големи. Върнахме се късно вечерта, качихме се на 16-тия етаж на хотел Сливен и както е традицията, шампанското се пиеше от купата. След това бе организиран концерт в НТС, купата беше изложена за около месец в общината, а ние получихме нейна реплика. А на 2 юли 1990 г. , само месец след триумфа, Людмил Горанов – човекът, донесъл най-големия успех в историята на сливенския футбол, беше освободен. Останалото е история – мачовете с Ювентус, разпродажбата на звездите на отбора. Тук държа да подчертая, че от всички конвертируеми имена в отбора, само Йордан Лечков защити докрай своите интереси и тези на клуба. Изчака докрай при подписването на договора си с ЦСКА и в него беше заложена клауза 50% от бъдеща трансферна сума да са за Сливен. При първото си прибиране от Хамбург пък донесе екипи за нашите футболисти. През 1993 г. и аз си тръгнах от клуба. Тогава за последен път видях купата, която бе най-ценният трофей в кабинета на президента. Имаше и още един много интересен сувенир – голям влак, подарен от Железничар /Сараево/ на мача от Купата на УЕФА през 1984 година“ – спомня си с носталгия Петър Балездров. Той още пази златния си медал от турнира, както и ценни снимки с купата.
Оказва се обаче, че най-важният трофей в историята на сливенския футбол не е запазен. След 1993 г. се сменят няколко президенти, следват поредица от изпадания и накрая се стига до създаването на нов клуб ОФК „Сливен 2000“. При влизането си на стадиона обаче хората, които и досега са там, не откриват купата. Липсват и почти всички други отличия, а албум с ценни снимки е открит на боклука. Така, 29 години след Чудото от Габрово, въпросът „Къде е купата?“ остава.
Мирослав Велчев
Б. а.: „Сливен прес“ призовава всеки, който може да хвърли яснота по темата къде е или кога е изчезнал най-големият трофей в 105-годишната история на сливенския футбол, да се свърже с нас.
